Отдавна знаем, че нашето тяло преживява всичко заедно с нас, реагира на стреса, на начина, по който даваме и получаваме любов, на конфликтите, които избягваме, и на всичко, което премълчаваме.
Още преди повече от сто години психоанализата въвежда разбирането, че когато не изразим емоциите си, те намират друг път и често се появяват в тялото. По-късно психосоматиката започва да изследва как дългото вътрешно напрежение влияе на определени органи и системи. Натрупаните знания за травмата показват, че преживяванията не остават само в спомените, а се запечатват и в нервната система. Днес невробиологията съответно допълва това разбиране, като разкрива реалните физиологични ефекти на стреса върху нервната система, имунния отговор, хормоналния баланс и чувствителността към болката.
Психичното натоварване при жената може да се задържи в тазовата област, която е свързана с интимността и репродукцията. В този смисъл хроничното стягане и възпалителните процеси са част от цялостната реакция на тялото към дълготраен стрес, където физическата реакция е сигнал за дисбаланс.
Женското тяло като носител на преживяното
В своята книга “Психосоматика”, д-р Мария Величкова разглежда репродуктивната система като символ на творческия потенциал и способността да „раждаш“: не само деца, но и идеи, проекти и нови начала. Тя я представя като израз на връзката със себе си, усещането за женственост, отношението към партньора и интимността.
Много жени с ендометриоза споделят, че не се чувстват „на мястото си“ в работата, във връзките или спрямо очакванията към тях, а както знаем, соматичната проява е именно тъканта, която расте извън мястото си. В този смисъл, тя изразява преживяването за липса на сигурно вътрешно пространство и защита.
Матката символизира място на сигурност, „домът“, който носим в себе си. Когато това пространство е изпълнено с неизказана болка, гняв, страх или чувство за несправедливост, тялото може да реагира чрез възпаление, болка и дори разрастване на тъкан. Ако жената дълго живее с този товар, с усещането, че трябва да се справя сама, без право на слабост, същото това място започва да се стяга и болката се превръща в телесен израз на натрупаното.
Вътрешното напрежение, което остава неизразено
Съвременните изследвания върху стреса показват, че ако живеем дълго време в психично натоварване, нервната система преминава в режим на постоянна готовност. Тя е нащрек, мобилизирана, сякаш опасността никога не е напълно отминала. Питър Левин и Бесел ван дер Колк описват как неосвободеният стрес и травмата се „задържат“ в тялото и то продължава да реагира, дори когато съзнателно мислим, че всичко е наред.
Когато претоварването стане хронично, възпалителните процеси се активират, заедно с чувствителността към болката. Психиката се адаптира, но тялото не успява и започва да реагира по свой начин, а физическите му прояви изпращат послание: „Тук има нещо, което не е чуто.“
Джойс МакДъгъл представя симптома като сцена, на която се разиграва онова, което не е намерило друг израз. А при ендометриозата всичко се изразява в таза – нашето място на уязвимост.
Тялото като огледало на вътрешния конфликт
От гледна точка на психосоматиката телесната проява не е враг, а послание и точно тук концепцията на Лиз Бурбо допълва класическите психоаналитични разбирания. Според нея, всяко заболяване има физическо, емоционално и ментално изражение и заболяването се появява тогава, когато човек продължително време отрича или потиска свое дълбоко преживяване.
По отношение на женската полова система, Бурбо говори за конфликти, свързани с отношението към майчинството или страха от него, отношенията с майката и приемането на собствената женственост, потиснатия гняв и травмата от несправедливост.
Желание и страх – и двете заедно
При жените с репродуктивни затруднения често желанието за дете върви ръка за ръка със страха от промяна, загуба на контрол и независимост, опасенията, че няма да се справим или че ще повторим семеен сценарий. Да искаш дете и да се тревожиш едновременно е напълно човешко и естествено – трудностите идват, ако тези преживявания не бъдат назовани. Когато вътрешният конфликт остане скрит и неосъзнат, това води до хронична вътрешна мобилизация, която продължава да действа под повърхността.
Страхът от загуба на контрол
Майчинството предполага отдаване, уязвимост и промяна, а за жени, които трудно пускат контрола, това може да бъде плашещо. Сякаш психиката казва „Не съм готова“, „Не се чувствам в безопасност“, а тялото реагира чрез симптом, който създава пречка за бременността.
Връзката с майката и женствеността
Женската идентичност се формира през първата връзка майка-дъщеря. Ако майката е била емоционално недостъпна, претоварена, жертва на собствената си съдба или носител на неизлекувана болка или самота, дъщерята често неосъзнато поема тази болка и може да изпитва дълбок страх да не повтори този модел. Възможно е да възникне вътрешен отказ „Не искам да съм като нея”, „Не искам да повторя нейната съдба“ и точно това да блокира свободното преживяване на женствеността.
Гневът, който не си позволяваме
Много жени с хронична болка са отговорни, силни, свикнали да се справят сами. Нервната система работи на високи обороти, без почивка, но тялото има граници и ако ги прекрачваме твърде дълго, то започва да сигнализира.
И психоанализата, и Лиз Бурбо, обръщат особено внимание на потиснатия гняв. При много жени с хронични гинекологични проблеми се наблюдава една и съща картина: трудност в изразяването на гняв, в поставянето на граници, свръхотговорност, потиснати емоции, избягване на конфликти и стремеж да бъдеш „добра и удобна”. Гневът обаче не изчезва, само сменя формата, разочарованията остават вътре в нас, собствените нужди се отлагат за „по-късно“. И ако агресията не може да бъде насочена навън, тя се обръща навътре и тялото започва да се държи автоагресивно. При ендометриоза това може да се разглежда като символично „нападение“ на собствената вътрешна среда.
Чувството за несправедливост
Репродуктивното здраве не е само биология, то е свързано с идентичността, усещането за женственост, способността да създаваме и носим живот и съответно напрежението в тази част на тялото реално отразява значими конфликти, които съществуват далеч преди физическата проява.
Лиз Бурбо намира връзка между гинекологичните заболявания и дълбоко преживяна несправедливост – чувство, че жената не е получила правото да бъде себе си и да обитава собствената си женственост. Когато това преживяване се задържа дълго време, то намира начин да се прояви на телесно ниво.
Какво предлага психотерапията?
Възстановяването на диалога между психиката и тялото променя отношението към самата диагноза. Вместо борба с тялото може да се появи постепенно разбиране за неговите сигнали и повече съчувствие към себе си. Понякога оздравяването може да започне с въпрос: Къде в живота си съм прекалено дълго силна? Къде не си позволявам да изразя болката си? Къде не поставям граници? От какво ме е страх, а не го признавам дори пред себе си? Нашето тяло не е срещу нас, то е на наша страна. Понякога просто говори по-силно, защото не сме го чули навреме.
Психотерапията предлага пространство за осъзнаване и интеграция, без да замества медицинското лечение. Тя дава възможност на неизказаните емоции да намерят думи, а конфликтите, които стоят под повърхността, да бъдат осъзнати и разбрани. В терапията симптомът не е изолиран дефект, а част от личната история. Работата често е свързана с границите, потиснатия гняв, страха от уязвимост и вътрешните противоречия, свързани с майчинството. Когато неизказаното най-после се назове, нервната система започва да се успокоява, начинът, по който усещаме болката и отношението към тялото се променя.
Психосоматичният поглед добавя още едно измерение – това на вътрешната ни реалност, защото нашето тяло реагира на начина, по който живеем и възприемаме света. Ако погледнем на симптома като послание, се отваря възможност да разберем себе си по-дълбоко, като заменим борбата с диалог, а самообвинението с любопитство към това, което стои отзад. Понякога първата стъпка е да се научим да се “чуваме” и в този процес няма място за вина, а само за осъзнаване, което е началото на цялостната грижа за себе си – не само медицинска, а и психологическа.
Литература:
Levine, P. A. (2010). In an unspoken voice: How the body releases trauma and restores goodness. Berkeley, CA: North Atlantic Books.
van der Kolk, B. A. (2014). The body keeps the score: Brain, mind, and body in the healing of trauma. New York, NY: Viking.
McDougall, J. (1989). Theaters of the body: A psychoanalytic approach to psychosomatic illness. New York, NY: W. W. Norton.
Bourbeau, L. (2007). Your body’s telling you: Love yourself! Malvern, Australia: Hay House.
Величкова, М. (2020). Психосоматика. София.